За малко неща в българската музиката от последните години може да се каже искрено - Respect!

Не обичам да ми казват, че ако не гласувам аз, ще спечелят “турците”.

Не обичам да гласувам, за да избирам по-малкото зло, да гласувам с погнуса, да гласувам за комунистите, за да не дойдат фашистите. Не обичам теорията за “изкуството на възможния компромис” и не обичам нахалната теза, че “няма морал в политиката”. Не обичам да гледам как хора, които съм идеализирал, подлагат себе си и избирателите си на всякакви унижения, вместо да се оттеглят поне временно.

Не обичам да ме убеждават, че е нормално и правилно да се съюзяваш с някого, когото до съвсем скоро си наричал “мутра”, а той теб “разбойник”. Не обичам да гласувам за бъдещите коалиционни партньори на някой неграмотен селяндур, който е бил теолохранител на Тодор Живков и се гордее с участието си във “Възродителния процес”, но твърди, че е “антикомунист”.

Съвсем не обичам да ми казват, че ТРЯБВА да гласувам - защото от това зависи моето бъдещето, това на децата ми и на клетата ми държава.

НО още повече не обичам, не искам и не мога да гледам години наред: президент, наречен Гоце; премиер, наречен Дмитриевич Станишев; министър на културата, наречен майор Деянов; прокурор, наречен Спартак; министърка по евро-не-знам-си-кво с прическа на ромб, колосана поличка и бело герданче; министър на образованието, който нарича стачката на учителите “седенка” и с говежда радост цитира ученически “бисери” пред заливащи се от кикот също полуграмотни репортерки; кандидат за евродепутат, който така безочливо лъже във всички телевизионни студия, че ти се приисква да си на мястото на водещия, за да му забиеш шамар през лицето.

Не искам още 4 години да слушам за Батко и Братко, братя Галеви, Черепа, Запалката, за подарявани гори и системно унищожавани планини и морски брегове. Не искам повече да чета за “най-корумпираната държава в Европа”, да слушам налахни и напълно бездарни ченгета, представящи се за “интелектуалци” и общественици”, които говорят за морал, съвест и крещят “да живее отечеството”, докато се наливат с безплатна ракия от скута на партията-майка.

Не мога да не гласувам срещу този преминаващ всякакви естетически граници ужас — въпреки съмненията колко добри са “добрите” и отвращението от близостта им с някои, които хич не изглеждат по-красиво от Гоце, Дмитриевич и Тато.

Поне на европейските избори обаче съм сигурен кой е добрият цвят отново — и ще бъда с чиста съвест, защото мога да гласувам (преференциално) за човек, в когото наистина вярвам и познавам достатъчно.

(За протокола и пропагандата: бюлетина номер 11, кандидат номер 5.)

————
*We hate Chelsea!

Горещ е въздухът
над нашите градини,
но още дълго ще мълчим.
Свикнали сме от години
мрака да търпим.

“Ревю” с Милена на живо е… няма как да се опише. Искам да ви кажа, че всички знаеха текстовете наизуст — даже най-малките “цветя от края на 80-те”. Толкова влюбена публика никога не е имало на едно място…

След края на това паметно събитие обаче възниква неудобен въпрос:
Как, по дяволите, е възможно такива великански групи да НЕ правят концерти и турнета поне всяко лято???

Неочаквано е за няколко месеца да видиш два приятни нови български филма. “Дзифт” е ясен, но огромната шумотевица около него може да създаде нереално високи очаквания в предубедения зрител като мен, който е направил грешката да го гледа сравнително късно… За да избегна същата опасност, вторият игрален филм на Зорница София — “Прогноза” / Forecast — го гледах бързо след премиерата му (в приятната компания на още цели 6 души в киносалона) и останах непредубедено усмихнат дори след леко протяжния и скучен финал, и дори след Асен Блатечки, който по принцип ми е еднообразен, дебилен и въобще свръхдосаден, но тук е безспорно готин като всички около себе си…

Освен “Рапсодия в бяло”, не се сещам за друг (пост-соц) БГ филм, който разказва така весело и позитивно, без мъчителни философствания, тъжни лирични отклонения и нелепи драматични диалози (с каквито може да се похвали и “Мила от Марс”, първият филм на същата режисьорка). Най-вероятно “Прогноза” ще хареса преди всичко на т. нар. космополитни млади хора — каквито са и героите в него — защото говори достоверно и искрено на техния език (несериозен, ироничен, експресивен, шарен, вулгарен, забавен… многоезичен), за техните важни неща (приятели, любови, раздели, пари, забавления, работа, природа, музика, даже политика)…

Още една причина да сте щастливи от филма е великолепният саундтрак, който включва групи като Блуба Лу и Ирфан.

P. S. Жалко, че официалният сайт изглежда така нелепо.

– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.
А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.
– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка…*

Най-прекрасните лекари, за които съм чувал някога, се оказаха ветеринари… Със сигурност досега не бях виждал такова човешко отношение към друг пациент, каквото имаха те към моето коте. Въобще не мога да разкажа колко са готини и отдадени на работата тези чудни млади лекари… Например трима от тях се заемат с тричасова, явно свръхсложна, операция, за която единият е извикан по спешност (насред Великден, след всички дежурства), докосват и приказват на котето мило и внимателно като на бебе… и дори ви закарват до вкъщи с личния си автомобил, за да не изстине то на път до таксито. Да се неначуди човек…

Клиниката се нарича Есковет и се намира в квартал “Надежда”.

———–

*Елин Пелин, На браздата
(Чакам писмо на кретените от Труд, че имат авторски права върху Белчо и Сивушка.)

Нашите майки седемдесетгодишни
са вече малки момиченца.
Те се разхождат под цъфнали вишни
и къткат пиюкащи пиленца.

Гледа ги слънцето с нежност и страх,
милва ги и им се радва,
и предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва.

Подехме тази инициатива, за да си изясним какво е днешното духовно състояние на българското общество. С тези думи главният редактор на в. “Стандарт” Славка Бозукова откри в зала “Мати” на НДК дискусията “Що е свято?”. Тя се провежда по инициатива на в. “Стандарт”, БНТ, БНР и НДК.

Своите приветствия към участниците в дискусията поднесоха и шефът на БНР Валери Тодоров и членът на УС на БНТ Валери Янков. В нея се включиха видни български интелектуалци - учени, писатели, общественици. Сред тях бяха акад. Антон Дончев, проф. Божидар Димитров, проф. Николай Овчаров, акад. Христо Недялков, Мая Вапцарова, Николай Петев, Иван Гранитски, Любомир Левчев, министърът на културата проф. Стефан Данаилов.

Николай Петев, председател на Съюза на българските писатели, също се съгласи, че дискусията “Що е свято” е необходима и навременна за нашето общество… “И все пак смятам, че най-святото нещо е българският език. Аргументът “Език свещен на моите деди” на Иван Вазов е аргумент в оцеляването ни в исторически план. В глобализиращия се свят ние като малък народ нямаме право на никакви рискове. Затова е наложително парламентът да се съсредоточи върху “Закона за българския език”.

Най-рязък бе шефът на издателство “Захарий Стоянов” Иван Гранитски, който бе категоричен, че в резултат на всеобщия обществен разпад, започнал от 1989 година, днес за българина няма нищо свято. И че само след още десетина години новото поколение българи няма да има критерии за това кое е добро и кое лошо. Определени външни сили се стремят да обърнат на 180 градуса цялата ни история, превръщайки черното в бяло и бялото в черно.

Главният редактор на вестник “Стандарт” Славка Бозукова подкрепи идеята дискусията да продължи и подчерта необходимостта от изграждане на пантеон на светите личности на България.

От сайта на прогресивния български вестник “Стандарт”