Константин Павлов

Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
“Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…”
�? ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.

�? ме дави непозната гадост.

Сяка�? ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.